Докосване до смисъла
Повече от 15 години след смъртта на баба ми не бях стъпвал на село. Пред роднини, приятели и най-вече пред себе си оправдавах това свое действие с липсата на собствен автомобил.
След поредица от дребни, но неприятни инциденти бях решил никога да не шофирам. Никога не казвай никога. Едно лято поотрасналият ми син ме попита защо до морето пътуваме с автобус, накачулени с багаж като коледни елхи: „Нима толкова нямаме пари за една кола?“. Унищожителният въпрос ме жегна по честолюбието. На следващата година, още в ранна пролет, колата беше вече факт – сравнително добре запазено Рено Сценик – задължително с голям багажник, за да можем да почувстваме удоволствието от това да пренасяме къщата, без да се напрягат гърбовете и ръцете ни.
Та, пролетта пукна. А с нея и желанието ни да пътешестваме вече със собствена кола. И къде да бъде това първо пътуване? Ами на село, естествено! На това първо излизане извън града решихме да вземем и баща ми. Хем да се поразходи, хем да посади граха, че времето ставало за посев. И така, тръгнахме.
Еуфорията бе подобаваща – все пак за първи път пътувахме със собствена кола. А на мен сърцето ми се бе свило… петнадесет години не бях хващал волана. Слава Богу, стигнахме без проблеми. Разтоварихме багажа, а баща ми веднага се залови за мотиката. Ние пък тръгнахме на разходка в гората.
Кокичетата тъкмо бяха цъфнали и всичко наоколо бе побеляло от красивите им камбанки. След близо двучасов пикник в гората се завърнахме поизморени и превъзбудени от приказната картина на пролетната гора. Баща ми бе седнал на пейката на двора, пушеше и чистеше мотиката от полепналата пръст.
– Видях, че не си забравил да караш, ама май си забравил да копаш. – шеговито ми подхвърли той.
Почувствах се малко неловко и виновно. Бях го оставил, както се казва, сам да се блъска с мотиката. Нищо не казах. Взех втората мотика и мълчаливо тръгнах зад къщата. Там е дворът ни – близо декар изорана още от есента земя. Хванах реда в съседство до бащиния и забих мотиката. Пръстта се разтвори и отстъпи място на следващата копка, в очакване да даде живот на посятото семе.
Изведнъж ми замириса на дъхава земя и … на далечно детство. Рохкавата пръст ме върна години назад. Върна ми поизбелелия спомен за баба, и как едва 7-8 годишен редом с нея копаех с малката си калестирка в безкрайния текезесарки ред. Върна ме и на училищната скамейка по времето, когато учихме за Боне Крайненеца и малката Сивушка. И може би чак сега разбрах каква първична красота се крие зад онова единствено изречение – вселена на Елин Пелин: „Земята изпръхнала и се рони като захар“.
Завърнах се! Завърнах се при нея – Земята! При корените, даващи сила и живот. За миг се почувствах като митичния Антей, черпещ сила от допира с майка си Гея.
Завърнах се при смисъла.
Текст: Емил Георгиев, Овергаз мрежи
Снимка: Зорница Вангелова, ОББ
Емил Георгиев е един от победителите в конкурса за кратка история под мотото „Преоткрий твоята природа“ на Българската Мрежа за служители на компаниите-членове, проведен през 2017г.. Останалите истории може да прочетете в сборника „Преоткрий твоята природа“.